Райна Недялкова-Качулкова - Акварел върху калъфка

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Акварел върху калъфка

Бет изключи ютията, угаси лампите и заключи ателието. Седна в колата и уморено отпусна глава назад. Включи двигателя и докато чакаше колата да загрее, с нетърпение се взря в екрана на телефона. Една усмивчица се кокореше от там и надпис: “Бабо, идвай си, вече нямаме търпение да те гушнем”. “Миличките ми – помисли си Бет - Идвам си, много скоро си идвам. Още няколко седмици и съм при вас, милички...” Прегледа офертите за самолетни билети. Време беше да определи датата на пътуването си. Време беше. Ех, да можеше и да остане... Не че тук беше зле, не беше. Работа, бизнес, дом, всичко си беше перфектно. Но... Винаги имаше едно “но”... Онова “но”, което не само я раздвояваше, но я теглеше с неудържима сила назад, към родния дом. Децата, внуците, всички бяха там. Трябваше да побърза, преди да е пропуснала детството им.

...Отвори имейла си и видя обявата. Точно каквото й трябваше. Търсеха управител на предприятие в родния й град. Сякаш беше по поръчка, точно сега, когато й предстоеше пътуване. Отговаряше на всички условия – образование, приравнено към стандарта на САШ, опит в шивашката индустрия и в управлението, всичко... Бет гледаше обявата, прочете пак условията за кандидатстване и си представи как поема работата. “Това е, перфектно е, точно за мен” – каза си тя. Попълни бланката и започна да пише мотивационното писмо. Описа опита и уменията си, какво е правила, техническите познания. “От 3 години работя за тази компания в САЩ, работя с прекрасен екип. Единствената ми мотивация е да бъда по-близо до семейството си, до децата и внуците ми. Ако ми бъде дадена възможгност, бих работила за просперитета на Вашата компания. След двадесет и осми съм свободна за интервю.” Прикачи файла с писмото и го изпрати. След това се върна в сайта с билетите и направи резервацията. Беше почти среднощ. Изпрати съобщения до дъщеря си, за да я уведоми за пътуването и за работата., преди да се отпусне уморено на дивана. Пред нея бяха грейналите очички на внуците й, шумни и щастливи как се надпреварваха кой първи ще се гушне до баба....

...Светлината през прозореца на спалнята беше повече от ослепителна. Слънцето отразяваше замръзналия сняг и от това светлината ставаше в пъти по-силна. Лъчите галеха лицето й. Бет се опитваше мислено да планира деня си, когато телефонът звънна. Гласът на дъщеря й звучеше малко странно: “Обадиха се за работата, искат да знаят кога можеш да отидеш на интервю”. Бет потвърди датата и часа и се замисли. Беше сигурна, че ще я одобрят, но не беше сигурна в себе си, дали е готова на такава промяна. “Длъжна съм да опитам, после ще решавам на място” – помисли си тя. Трябваше да очертае рамката, в която можеше да се вмести. Знаеше, че заплащането там е ниско, но нямаше представа действително колко може да бъде. Значи трябваше да прецени минимума, който щеше да й даде възможност да живее що-годе нормално. “Така – каза си Бет – отопление, ток, телефон, интернет, телевизия, вода, бензин за колата, данъци, винетки, ремонти, храна... Ще трябва да има и за децата, нали заради тях се връща – книжки, театър, кино,... Трябваше да предвиди поне две пътувания на година до САЩ, непредвидени разходи...Груба сметка около....

...Бет слезе от таксито и се огледа. Беше дошла по-рано, но от опит знаеше, че за сериозна среща и интервю не се закъснява. Сградите бяха стари, но наоколо беше чисто. Човекът от портала я упъти и тя с лекота изкачи стълбите до втория етаж. Посрещна я секретарката, любезна и официална, съвсем по протокол. Личеше си, че има доста стаж зад гърба си там. Представи я на всеки поотделно – принципала, временно изпълняващия длъжността управител, счетоводителката, началника на цеха. Разговаряха като стари познати. Стаята излъчваше спокойствие. “Не мога да повярвам – помисли си Бет – само няколко минути съм тук, а сякаш цял живот съм ги познавала.” Знаеше, че няма да е лесно, но чувстваше, че това е, което иска да прави. Бяха искрени. Не усети фалш или увъртане. Открити и честни хора. Обясниха й изискванията, задълженията, състоянието на производството, коментираха финансовото състояние на фирмата, идеи за компенсиране на загубите.... “Хиляда лева”. – дочу Бет.

- Хиляда? Значи след данъците - около осемстотин. – Бет се замисли. Нямаше големи очаквания, но това беше наистина мноого мноого ниско заплащане. За тази длъжност и отговорност..

- Има ли някаква вероятност да се договори нещо по-различно? – попита тя.

- Не, никаква. Това е максималното, което може да се даде.

- Трябва да помисля и да го обсъдя със семейството си – каза Бет. Това е много сериозна промяна в моя живот.

Разбраха се до края на деня да й позвънят с резултата от интервюто, а тя да им каже решението си в понеделник сутрин, което реално означаваше, че беше одобрена. В което всъщност не се съмняваше. Можеше да приеме едно предизвикателство, което ще й даде възможност да бъде близо до децата си и да върши това, в което беше най-добра. Винаги казваше, че работата й е нейното хоби и хобито й е работа. Съмненията й бяха в перспективата да се върне на нулева кота. С такъв доход дали въобще беше възможно да се живее? Не мислеше за отговорността и трудностите, пред които щеше да се изправи. Не се страхуваше да започне живота си от нулата. Беше го правила много пъти, и винаги успяваше да изплува.

...............

- Бабо, ще отидем ли на Джъмбо?

- Бабче, ще ни заведеш ли в мола на боулинг?

- Гладни сме, ще ни купиш ли сандвичи от Subway?

- Ще дойдеш ли с нас на рисуване, много е интересно и никак не е скъпо....

Децата я държаха за ръка и подскачаха като врабчета край нея. Искаха толкова много неща да правят заедно.

В главата й се въртяха цифри... тока, телефона, колата, ремонти, храна.... все елементарни неща, и накрая .... “ Ами какъв е смисълът да съм при тях, ако не мога един сандвич да им купя? “

Вечерта не можа да спи. Виждаше промените, които можеше да направи. Виждаше усмихнатите лица на децата. Виждаше успеха на предприятието, което ръководеше.... и се питаше, можеше ли това да бъде нейния избор...

От екрана на телевизора премиерът разпалено обещаваше: “До три години ще върнем българите от чужбина.”

- Бабо, бабче, виж, виж каква изненада сме ти приготвили!

Слънце и слънчоглед! Акварел върху калъфка за възглавница. Бяха нарисували своята обич. Очите й се насълзиха. Бедността не можеше да е нейното бъдеще. И тяхното също.

...............

Бет прегърна децата и с бавни стъпки тръгна към летището.


Райна Недялкова-Качулкова

12 февруари, 2016 г., Бургас

Стела Спиридонова - Илюстрация към "Акварел върху калъфка"