Албена Шуманова - Божидара и надеждата
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Заваля сняг. Пухкав и бял, като излязъл от старовремска, коледна картичка. Въздухът беше преситен от празнично настроение и хората, позабавили галопиращото темпо на делниците, бързаха да станат малко по-добри.
Тя крачеше с големи, несигурни стъпки по многолюдния тротоар, гушнала здраво петгодишната си дъщеря, която щастливо се въртеше в бялото си, овехтяло палтенце. Под смешната, розова шапка напираха непослушни къдрици, а малките ръчички здраво стискаха шарената кутия с новата кукла Барби.
Когато, днес дядо Коледа дойде в градината, малката Божидара се сви зад най - отдалеченото креватче и се опита да стане невидима зад големия, кафяв мечок. Тя беше видяла миналата седмица, как другите майки и татковци дават левчетата на госпожата. Беше надзъртала зад вратата и когато майка й отвори и затвори няколко пъти портмонето си, беше я видяла, как си тръгва с насълзени очи и стиснати до побеляване ръце.
Дара беше много малка, но някак си беше започнала да усеща, че нейният свят е малко по -различен от този на останалите деца.
Когато дядо Коледа извика нейното име, тя не реагира. Стиснала огромната плюшена играчка пред себе си, сякаш искаше не само да се скрие, но и да се превърне самата тя в играчка. Една великанска кукла, замръзнала с усмихнато личице и ококорени, сини очи. Божидара не знаеше, че госпожите бяха дали от своите левчета и когато белобрадият старец пъхна в пухкавите й ръчички шарената кутия, тя повярва в чудесата.
У дома имаше само малка книжка с картинки, стара топка и две пооскубани кукли, но беше щастлива, сякаш притежаваше най - голямото и лъскаво съкровище. Играеше си тихо, с часове и все дебнеше да зърне онази мамина усмивка, която се беше изгубила преди толкова месеци.
В главичката й бяха останали откъслечни спомени за високия, едър мъж, злобните му погледи и постоянни крясъци. Не схващаше много от думите му, но някаква вина се луташе между разбърканите й къдрици и само мамината прегръдка съумяваше да я успокои.
Мама й говореше с толкова нежен глас, че Дара не слушаше думите, а потъваше в ласката лека, като перце. Меките майчини длани я обгръщаха, като защитна, китайска стена и оставяха отвън всичките й страхове и чудовища.
Какво говореше мама? - „Че е много послушно момиченце, най - красивото и най - доброто на света. Че, ако дядо Коледа й донесе у дома мъничък подарък, това няма да означава, че е непослушна, а просто...“
Тук мама се пообърка и спря. В очите й пак започнаха да проблясват сребърни звездички... Дара протегна ръчички и погали любимото лице. После тихо прошепна:
- Мамо, аз много те обичам. И дядо Коледа много те обича и затова ще ни донесе много голям подарък. Един много добър татко.
Мамините сълзи се затъркаляха като бисерни перли по красивото лице и младата жена, стиснала малката Дара в прегръдките си започна да се моли на ум. Не обвиняваше никого за безпаричието и самотата си, не искаше отмъщение за гладните, безсънни нощи, не търсеше възмездие за разбъркания и окаян живот, който водеше. Молеше се само да са здрави и Господ да изпрати на малката Дара добрия татко, за когото толкова мечтаеше. Самата тя имаше нужда от подкрепа, от силно мъжко рамо, на което да се опре, от любящи ръце, които да я прегърнат и успокоят, че утрешния ден няма да е толкова суров и безнадежден.
Младата жена стана, зави грижливо момиченцето с протърканото одеалце и погледна през прозореца.
Снегът се сипеше тихо като бяло сияние и забулваше с блясъка си улиците и сградите. Скриваше грозните и сиви фасади, вонящите контейнери за боклук, старите, изкривени и хлътнали улици. Всичко се превръщаше в бяла, красива приказка, която омагьосваше. Дали там, някъде скиташе и надеждата? Облечена в бели, ефирни дрехи, със златна корона и елмазени пантофки?
Младата майка въздъхна тежко, отиде до скрина и отвори една стара, очукана кутийка. На дъното самотно лежеше прекрасен златен пръстен с огромен син камък, семейна реликва, предаван от поколение на поколение. Утре щеше да бъде на рафта в заложната къща, за да има Божидара и майка й какво да ядат. За да оцелеят. Още един ден. А след това какво?
Албена Шуманова
Божидара и надеждата
Заваля сняг. Пухкав и бял, като излязъл от старовремска, коледна картичка. Въздухът беше преситен от празнично настроение и хората, позабавили галопиращото темпо на делниците, бързаха да станат малко по-добри.
Тя крачеше с големи, несигурни стъпки по многолюдния тротоар, гушнала здраво петгодишната си дъщеря, която щастливо се въртеше в бялото си, овехтяло палтенце. Под смешната, розова шапка напираха непослушни къдрици, а малките ръчички здраво стискаха шарената кутия с новата кукла Барби.
Когато, днес дядо Коледа дойде в градината, малката Божидара се сви зад най - отдалеченото креватче и се опита да стане невидима зад големия, кафяв мечок. Тя беше видяла миналата седмица, как другите майки и татковци дават левчетата на госпожата. Беше надзъртала зад вратата и когато майка й отвори и затвори няколко пъти портмонето си, беше я видяла, как си тръгва с насълзени очи и стиснати до побеляване ръце.
Дара беше много малка, но някак си беше започнала да усеща, че нейният свят е малко по -различен от този на останалите деца.
Когато дядо Коледа извика нейното име, тя не реагира. Стиснала огромната плюшена играчка пред себе си, сякаш искаше не само да се скрие, но и да се превърне самата тя в играчка. Една великанска кукла, замръзнала с усмихнато личице и ококорени, сини очи. Божидара не знаеше, че госпожите бяха дали от своите левчета и когато белобрадият старец пъхна в пухкавите й ръчички шарената кутия, тя повярва в чудесата.
У дома имаше само малка книжка с картинки, стара топка и две пооскубани кукли, но беше щастлива, сякаш притежаваше най - голямото и лъскаво съкровище. Играеше си тихо, с часове и все дебнеше да зърне онази мамина усмивка, която се беше изгубила преди толкова месеци.
В главичката й бяха останали откъслечни спомени за високия, едър мъж, злобните му погледи и постоянни крясъци. Не схващаше много от думите му, но някаква вина се луташе между разбърканите й къдрици и само мамината прегръдка съумяваше да я успокои.
Мама й говореше с толкова нежен глас, че Дара не слушаше думите, а потъваше в ласката лека, като перце. Меките майчини длани я обгръщаха, като защитна, китайска стена и оставяха отвън всичките й страхове и чудовища.
Какво говореше мама? - „Че е много послушно момиченце, най - красивото и най - доброто на света. Че, ако дядо Коледа й донесе у дома мъничък подарък, това няма да означава, че е непослушна, а просто...“
Тук мама се пообърка и спря. В очите й пак започнаха да проблясват сребърни звездички... Дара протегна ръчички и погали любимото лице. После тихо прошепна:
- Мамо, аз много те обичам. И дядо Коледа много те обича и затова ще ни донесе много голям подарък. Един много добър татко.
Мамините сълзи се затъркаляха като бисерни перли по красивото лице и младата жена, стиснала малката Дара в прегръдките си започна да се моли на ум. Не обвиняваше никого за безпаричието и самотата си, не искаше отмъщение за гладните, безсънни нощи, не търсеше възмездие за разбъркания и окаян живот, който водеше. Молеше се само да са здрави и Господ да изпрати на малката Дара добрия татко, за когото толкова мечтаеше. Самата тя имаше нужда от подкрепа, от силно мъжко рамо, на което да се опре, от любящи ръце, които да я прегърнат и успокоят, че утрешния ден няма да е толкова суров и безнадежден.
Младата жена стана, зави грижливо момиченцето с протърканото одеалце и погледна през прозореца.
Снегът се сипеше тихо като бяло сияние и забулваше с блясъка си улиците и сградите. Скриваше грозните и сиви фасади, вонящите контейнери за боклук, старите, изкривени и хлътнали улици. Всичко се превръщаше в бяла, красива приказка, която омагьосваше. Дали там, някъде скиташе и надеждата? Облечена в бели, ефирни дрехи, със златна корона и елмазени пантофки?
Младата майка въздъхна тежко, отиде до скрина и отвори една стара, очукана кутийка. На дъното самотно лежеше прекрасен златен пръстен с огромен син камък, семейна реликва, предаван от поколение на поколение. Утре щеше да бъде на рафта в заложната къща, за да има Божидара и майка й какво да ядат. За да оцелеят. Още един ден. А след това какво?
Албена Шуманова