Десислава Стоянова - Бедността не е бъдеще

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Бедността не е бъдеще

Днес, между теб новороденият човек и мен родината, в която си роден наречена България, се сключи това споразумение. Правата ти са да растеш тук и да си беден, да не ти харесва и да страдаш, да не можеш да имаш това, което си позволяват връстниците ти и майка ти да те зареже в приемно семейство. Задълженията ти са, да носиш последствията от пиянските изцепки на баща ти и проститутските номера на майка ти. Да носиш последствията от живот в приемно семейство и травмите, които ти предоставя животът. Моите права като родина са, да ти напомням къде си роден, да те слагам на мястото ти, да не ти позволявам да се интегрираш или изучиш за да не заемаш някое свестно работно място.Задълженията ми като добър стопанин са, да ти отпускам социални помощи, когато станеш пълнолетен и нямаш работа, да се погрижа да не видиш бял ден и да си мечтаеш да се махнеш от мен.След като пое първият си дъх, споразумението е сключено с твоят рев.

– Ето виж малкият сладур майчице! – казваше акушерката на Кина. Кина изобщо не слушаше, тя не искаше това бебе и щеше да го остави в болницата.Нейният сутеньор и беше казал, че има време само докато роди и трябва да се връща на работа, за да му върне за пропуснатите ползи. Липсваше и леката дрога и алкохола, цигарите и парите с които се чувстваше донякъде свободна.

– Да, да … - каза все пак нещо.

– Сигурно сте изтощена от раждането, сега ще ви преместим за да ви качим да си починете. Ето номерчето Ви, синя лентичка с номер еднакъв с този на детенцето Ви.

– Да. – Кина искаше тази жена да млъкне вече.

Акушерките я хванаха и я преместиха от магарето на количката и я подкараха към болничната стая. Бебето и го закараха при другите бебета. Тя спа непробудно и когато се събуди видя , че не е сама в стаята. До леглото и стоеше с цветя в ръка Пешо, гадината, която и причини това.

– Пешо ти пак ли си пиян, какво правиш тук?

– Дойддохъ дъ вида мамччето. Да нии ие честтитсо! – провлачи Пешо вонейки на домашна ракия.

– Върви си, аз няма да гледам копелето ти. Махай се! – Кина не можеше да го понася, тоя навлек, брат на нейния сутеньор.

– Ей чумичке моя, няма да зарязвашш синчето ми. – каза Пешо, като я беше гепил за косата и я скубеше доста силно.

– Пусни ме копеле, боли ме чуваш ли, махай се! Помощ! – викна по-силно Кина.

Една жена от стаята се изплаши и доведе акушерка, която изглеждаше по-якичка.

– Какво става тук? Господине пуснете родилката и напуснете болницата. – каза акушерката хващайки Пешо за рамото и повдигайки го нагоре като боулинг топка. След това, го изкара извън болничната стая и изненадания Пешо нищо не можа да каже.

Кина беше свикнала на тези изцепки и дори на много по сериозен побой, който често я беше вкарвал в бърза помощ. Главата и беше пукана два пъти, един път и спука тъпанчето, а един път и загаси цигара в корема, та получи огромен мехур.Два пъти караше питбула си да и отхапе пръстите на краката, та сега и бяха надъвчени и изкривени на единият крак. Тя просто така си живееше, но обикновените жени това не го разбираха и сега се бяха засуетили около нея, това и се виждаше доста досадно.

– Искате ли чаша вода? – Попита я една от родилките в стаята.

– Не, не ща, мерси. – Кина демонстративно обърна гръб на останалите в стаята и се престори,че заспива. В главата и се блъскаха мисли, не можеше да ги подреди, нито да се концентрира.Защо този Пешо, не даваше тя да остави детето? За какъв зор и беше? Ами, ако го задържи и този глупак я издържа и се грижи и за детето, пък може да го остави.

Пешо се грижеше за някой неща при брат си. За разпространението на дрогата, за набирането на нови момичета и за установяване на място за стоене.Историята на Кина всъщност я е довела до това мислене. Кина е израснала в дом за сираци, изоставена в родилния дом, още от три годишна е изнасилвана от по-големите момчета в дома. Бита е многократно и не е осиновена, незнайно защо. Учителките и я караха да проституира по-празниците, така,че тя още от дете работеше като проститутка, дори не знаеше, какво е това да живееш по-друг начин. За нея беше съвсем естествено да зареже детето си в дом, тя вече беше оставила пет такива деца. Кина, жена на двадесет и пет, която изглеждаше поне на 35. Тя никога не беше обичана, цял живот беше свикнала да и се случвт лоши неща и сега не беше по-различно. След малко до нея се приближи млада жена с папка в ръка, тя знаеше, че това е служителка от социалните.

– Кина Грудева, Вие ли сте? – попита жената.

– Да аз.

– Какво смятате да правите с детето?

– Ами още не съм сигурна, при мен няма добри условия да живее, но бащата го поиска …

– Какви са Вашите притеснения?

– Нищо особено, може да ни бие, той доста пие…

– Да, това е риск.

– Ами да, ако искате направо да го оставя …Оставила съм пет деца и аз самата съм оставена.

– Вие взимате решението как да постъпите сега, ако пък решите да го оставите и е в риск ние ще проверим.

– Да,ще го оставя.

Кина вече беше сигурна,че пак ще остави детето. Тя изпрати служителката от социални грижи и отново заспа.

На следващата сутрин избяга от болницата оставяйки детето там. Прибра се при шефа си, който първо я преби и после отново я пусна да работи.

– Освинила си се, никаква храна в близките три седмици.

– Добре шефе.

Всичко си тръгна в старото русло. Бой,работа, бой работа, бой работа за някакви пари.

Малкият дори не му даде име. Служителите го поеха и го изпратиха в дом за сираци.

Кина,чакаше на Околомръсното шосе и се оглеждаше за клиенти, когато изневиделица се появи един бабаит, протегна ръка с пистолет и преди да стреля каза:

– Това е за всички изоставени деца. – застреля я като куче.

В това време в дома за сираци, момченцето, което Кина роди пиеше своята порция изкуствено мляко. Никой не плака на гроба на Кина, даже бащите на децата, които тя никога нямаше да види как растат. ..

– Ще го кръстим, ще го кръстиммм, ами кажи ти де? – жените в дома за сираци трябваше да кръстят новопостъпилото момченце и се чудеха какво име да му дадат.

– Нека бъда Петкан, защото е роден в петък?

– Неее, виж, каки любопитни очички има, нека се казва Виктор, да е победител над неправдата, която го доведе при нас. – каза една не толкова груба служителка.

– Ами добре, нека е Виктор, ами фамилията?

– Домов Сираков?

– Става, така или иначе, никой не го кръсти.

– Готово кръстихме детето.Сега Викторчо, трябва да знаеш, че тук няма да ти е лесно. Жалко, че си такова сладурче, но това е положението.

Десислава Стоянова
14.01.2016г.