Марта Радева - Прощално (Здравей, Тарас!)

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

Прощално


Здравей, Тарас!

Ако се решавам да ти пиша днес, то е не защото съм готова да вдигна бяло знаме и да си посипя главата с пепел. Всъщност да, искам примирие, но не се признавам за победена. Продължавам да вярвам, че няма нищо по-ценно от мира.
Знаех го още преди да се познаваме. Като се върна в мислите си назад, оказва се, че войната беше причината да се срещнем. В училището воювах с децата – всеки ден; с някои от колегите си – понякога; с началството – винаги когато искаха от мен абсурдни неща. За лятната ваканция си отивах при родителите ми на село – уж да заредя. И започвах война и там. Не искаха да приемат, че вече съм възрастна. А може би аз не исках да се примиря, че за тях си оставам дете. Приемах болезнено всяка забележка на майка ми в кухнята, всеки неин опит да ме накара да ям. След като добре знае, че едва се удържам над пропастта на въжето на поредната си диета. С баща ми войната беше мълчалива. Обикновено бях на негова страна, когато се бореше с шумното недоволство на майка ми. Но с течение на годините женската солидарност ми отвори очите за неговата безотговорност към къщата. Още от сутринта се запиляваше на лозето и когато се върнеше привечер, освен краставици, домати и дини носеше невъзмутим непукизъм към онова, което се беше повредило или изместило и очакваше мъжка ръка.
При това през последното лято нашата несговорна семейна дружина се оказа окупирана от две страни от вражески войски. Вдясно роднините замърмориха, че листата на ореха, който баща ми преди години засади, падали на тротоара пред тяхната къща. А корените му подривали оградата им. Общо взето, като капчука във Вазовите „Чичовци“. Но не мина и без солените приказки на майка за еснафството на леля ми и свако ми. Тя неуморно припомняше стари истории на скъперничество и неблагодарност, като не я спряха дори костите на мъртвите, участвали във въпросните ситуации. И тези разправии затвориха завинаги комшулъка между нас и сестрата на баща ми. Със съседите вляво ни скараха вечно лаещото им куче и лопатата, която счупи носа на брат ми, като помоли да не държат животинчето вързано. Битката се разигра пред очите на племенниците ми, дошли за ваканцията при татко си; и стана аргумент за снаха ми и сватовете по-рядко да пращат децата при баща им. Последвалите рестрикции се превърнаха в част от стратегията във войната за по-висока издръжка, която отсрещната страна водеше.
В края на всяка ваканция панически бързах към самотния си апартамент в града – дано поне там да намеря мира, който жадувах. Нищо подобно! Независимо, че с тамошните си комшии живеех в добросъседство и взаимно разбирателство в рамките на всеобщата съвременна алиенация по градовете. Независимо, че с учениците си в края на краищата се обичахме – особено когато се срещахме на улицата или във Фейсбук, а не в клас. Бедата бе, че когато останех сама, с пълна сила се разразяваше войната ми със самата мене. Да си потърся ли друга работа, или да избера пак сигурността на нещо, с което може би сносно се справях, но никога не съм мечтала да върша. Да продължа ли агонията на връзката ни с П., с когото също непрекъснато воювахме, или да избера трудния, но честен път на самотна жена. Да почистя праха или да чета книга. Да си сготвя или да хапна сухоежбина и да гледам интересен филм на компютъра си. Да се въздържа ли от шоколад, или да си хапна мъничко, за да не го изям после целия след полунощ, когато ми е съвсем трудно да се справям с демоните си. Да си легна навреме, за да не ми е тъпо на следващия ден, или да се поровя още малко из Фейсбук... Решенията, които обикновено вземах, ме изправяха още по-стръвно и гневно срещу самата себе си и ми създаваха образ, който едва ли се харесваше и на другите.
С другите бях по-скоро в студена война. С повечето от тях – познати и непознати. С изключение на няколко приятели, за които смятах, че са от моята кръвна група. Дразнеха ме постовете в социалните мрежи срещу циганите. На улицата пък ме дразнеха самите цигани, с шумните си и безцеремонни разговори, с високите чалгаджийски звуци, които идваха от прозорците на къщите им; с досадната просия на две-три мургави семейства от квартала; с непрекъснато щъкащите им гладни очи за нещо, което могат да откраднат. И все пак не спирах да си мисля, че онези, които поставят под общ знаменател всички цигани, са невежи и заблудени жертви на ловки политически интриганти. Треперех от отвращение и срам, когато чуех по новините, че скинари са пребили роми или бежанци, във Фейсбук постоянно споделях съпричастие към жертвите. Но така и не се реших да поканя в големия си апартамент поне едно мигрантско семейство за зимата. Нито осъществих мечтата си да стана приемна майка на някое малко ромче, изоставено в социален дом.
В края на краищата, каквито и да бяха убежденията ми, бях част от социалното равнодушие в собствената си страна. Борех се с несправедливостта само с думи и всичко това разпалваше войната, която, почти откакто се помня, водя със себе си. Да се явя на конкурс за работа в чужбина, беше една от хаотичните атаки срещу собствената ми обърканост. Естествено, на първо място поставих училище в държава, за която знаех, че е надживяла много от нашите проблеми. За всеки случай обаче написах в заявлението за работа и твоята страна. Ето така попаднах миналата година при теб, Тарас. В една държава, която не само че не е по-напред от нашата, но на всичкото отгоре е във война. Страхувах се, разбира се, когато тръгвах. Но не се спрях. Таях надежда войната отвън да победи войната вътре в мен.
Каква беше изненадата ми, когато пристигнах. Бях попаднала на място, което ми се стори много по-мирно и хармонично от нашата земя. Всъщност имах чувството, че се върнах десетилетия назад. В едно време, за чиито ценности сега знаем, че са били погрешни; но в което притежавахме мир, така липсващ ни днес. И той вероятно се крепеше точно на тези ценности, за които днес знаем, че са били погрешни. След първоначалния стрес, който не отминава нито един емигрант, заживях в постоянна възхита. Училището не беше „очистено“, като нашето в България, от „излишен персонал“, за когото не стига делегираният бюджет. Четири заместник-директорки, една сътрудничка в музея, една библиотекарка, педагогически съветник и практически психолог се грижеха за възпитанието на децата извън часовете. Завидях на тамошните си колеги за спокойствието, което имаха в учителската стая през 15-минутните междучасия.
Да си учител в България, означава дори през междучасията да си част от голямата война, която изнервените ни и уморени деца водят с възрастните. И помежду си. През последните години междучасията се превърнаха за нас, учителите, в по-голямо изпитание дори от часовете. Трябва да си постоянно нащрек. Да не се разрази някоя битка, започната вчера в квартала или – още по-вероятно – във Фейсбук. Да не извади някой бокс или, не дай, Боже, нож, който старателно е крил в раницата между учебниците си. Да не си купят цигари от съседната лавка петокласниците. Да не се напият шестокласниците. Да не се надруса някое 13-годишно голишарче между блоковете и после да припадне в час...
А при вас децата просто си говорят, играят си на телефоните или дори четат през междучасието. Не забелязах да скучаят – въпреки че няма компютър и плазма във всеки кабинет като при нас. В края на учебния ден всеки клас си почиства кабинета: едва дочакват да свърши урока и качват столовете по чиновете, метат и забърсват пода с влажна четка. И не казват: „А лелите какво ще правят?!“. И никой не упреква училището, че експлоатира детски труд. Напротив, и самите родители често се появяват да помагат, дори боядисват стаите през ваканцията. Да, вие имате едно безценно богатство, което не бива да губите: вашите деца сътрудничат на възрастните, не се конфронтират с тях; вашите ученици и родители са в мир с учителите, а не в необявена война – като при нас...
Тарас, аз няма да отрека възхищението си и от една друга страна на вашия живот. Заради духа, който усетих тук, ми се струва, че се върнах повече от век назад. В ония години на Българското възраждане, когато и ние толкова силно сме обичали родния език, родните песни, родните символи; треперели сме над вярата и традициите си. Тази възрожденска атмосфера ме обгърна още от първия учебен час, който започна с химна на Украйна, изпят от самите деца – петокласниците, с ръчички там, където туптят добрите им, обичливи сърца. Родолюбивият ви дух ме завладяваше и мен, чужденката, винаги когато в празничните дни училището се изпълваше с ученици и дори учители, облечени в традиционните „нашиванки“. С такива ризки с национални шевици срещах и много млади хора по улиците, даже и една служителка в банката беше облечена така. И въпреки че в началото не разбирах езика ви, с разбиране приемах, че държите да говорите именно на него, а не на руски, който знаете не по-зле от украинския.
„Трябваше да започнат да ни избиват, за да заобичаме родината си“ - каза Олена, докато ми показваше Майдана на независимостта в Киев. Потреперах пред портретите на красивите млади хора с умни и съвестни лица, загинали от (неизвестно от кого причинен и досега) снайперистки обстрел на площада... Тогава си дадох сметка колко голямо значение за обединението на хората имат общият враг и пролятата кръв на героите. Поне на този етап от развитието си, на който се намира несъвършеното ни човечество. Но именно този насъщен за вас враг се превърна в ябълката на раздора между нас двамата. И между мен и тази страна, която толкова харесах и обикнах.
Поклоних се пред любовта и мира помежду ви. Но така и не приех омразата и войната, която вашето правителство води на Изток. Срещу хора, може би объркани от друга една пропаганда, различна от вашата; а може би имащи право да изберат кой да ги управлява. Така и не можах да се съглася с тебе, че тези ваши сънародници са предатели и че те – и дори децата им – заслужават обстрела, на който всеки ден са подложени; че заслужават глада, мизерията, страха, липсата на перспектива; че заслужават да са лишени от Мира... Съгласявах се донякъде с обвиненията ви към станалата чужда за вас някога братска страна, от която искахте да се еманципирате. Със снизходителна усмивка виждах по лавките в Киев тоалетна хартия и изтривалки за крака с лика на нейния държавен глава. Опитах се да приема дори и антирекламите с нарисувани озъбени матрьошки с автомат и надписи: „Не купувай руското!“. Но така и не свикнах с общия знаменател, под който понякога поставяхте и руския език, и руския народ, и руската култура, с която също сте закърмени. На чудесните концерти, които правехте в училище, децата винаги пееха и по някоя руска песен. В театрите се играеха и руски пиеси. В училище продължавахте да учите Пушкин, Лермонтов, Толстой, Достоевски. Николай (Микола) Василиевич Гогол и Михаил Булгаков са само двама от свързаните с вашата земя писатели, навеки слели корените и словото на украинци и руснаци в едно...
Тарас, коя съм аз, че да съдя. Не зная дали – както твърдеше ти, „предателите“ не са жертва на чужда пропаганда и те, а не вашата армия е причина за страданието на хората на Изток. Не зная дали „волунтирите“ (доброволците), които отиват да се бият срещу „сепаратистите“ наистина не са най-добрата част от вашето общество: смели, справедливи, жертвоготовни; пример за вашите деца. Не зная дали правителството на тази голяма, съседна на вас държава, и също славянска, и също православна, наистина не си служи с измама и не „краде история“ в името на своите имперски амбиции... Наистина не зная. Но зная, че към всяко събитие винаги има повече от една гледна точка и този урок в нашата страна научихме отдавна. Ти не можа да приемеш това. Не бяха в състояние да го приемат и част от колегите ми, които иначе толкова много харесвах. Те веднага изключваха от контактите си всеки, дръзнал да изрази съмнение в истината, която бяха приели. Не зная: може би това е естествено за една страна, която е във война. Но зная, че победите на омразата и на всяка битка, родена от нея, не могат да бъдат други освен пирови. Зная, че може би само ония, които продават оръжие и разпределят власт, печелят от една война. Зная, че ако нещо заслужава жертви, то е Мирът, а не войната.
Ето затова си тръгнах и от вас. Някой беше писал, че не толкова стремежът към непознатото ново, колкото бягството от познатото старо е причина постоянно да пътуваме. И едва сега – три месеца след като, разочарован от мен, не дойде да ме изпратиш на летището, реших да ти напиша това писмо. Не защото съм готова да вдигна бяло знаме и да си посипя главата с пепел. Искам примирие, без да се предавам. Оставам на страната на мира, а не на войната; на доверието, а не на подозрителността. На любовта, а не на омразата. Защото, както пише Достоевски, и най-великата идея, и най-блестящата победа не заслужават сълзите дори на едно дете.

Оставам с обич към теб и към твоята страна.

Боримира

П. П. Тарас, не зная дали ще се случи най-после Мирът в собствената ми душа, след като написах това писмо. Не зная ще те намерят ли някъде в пространството моите думи...
Знам от Олена, че си загинал като доброволец в Луганск. Обичам те! Прости!

Марта Радева